Габровският тип сокаи е бил любим на художника Мърквичка. Етнологът Светослав Петров не изключи възможността за представяне на сокаи в чужбина, където от него несъмнено биха се заинтересували дизайнери на висша мода.
В четвъртък в Разград, на открито в Етнографския музей, авторът на изследването-монография ”Сокаи” – етнологът Светослав Петров, представи пред разградчани невестинското забраждане „сокаи”, което е характерно за района на Предбалкана и Стара планина. Представянето на сокаи бе допълнено с много и изключително интересна етнографска информация.
Събитието бе организирано от Регионалния исторически музей. Присъстваха граждани – почитатели на фолклора и етнографията, като сред гостите бе и заместник-кметът на Община Разград Полина Иванова.
Представянето на сокаи започна с изпълнение на детска танцова школа „Хорце”. Директорът на Регионалния исторически музей Таня Тодорова откри събитието, като акцентира на факта, че балканджийско население има и в Лудогорието – например в Побит камък, където се съхраняват традициите на тази етническа група. Там е Етнографският комплекс, който пази балканджийската автентичност на къщи и експонати.
Авторът на „Сокаи”, който е и директор на Историческия музей в Елена, представи историческите извори на информация за този тип забраждане. За пръв път той попада на сведение от проучванията на изследователката на народни носии, художничката Евгения Лепавцова в Етнографския музей в София, около 2012 г., след което започва да преглежда и изследва образци на сокаи в музейни фондове, след което преминава и към теренни проучвания. Етнологът съобщи, че носия сокаи няма запазена у нас, но има накити.
Сред изворите на информация за сокаи са и две картини на майстора на историческата картина, художника Ян /Иван/ Мърквичка, на едната от които е изобразена възрастна жена със сокаи от Габровско.
След детайлни проучвания етнологът е установил, че последните данни за сокаи са от 1940 г., когато е носен търновски тип забраждане от жена от Килифарево на сватбата и,след което тя го предоставя на килифаревския музей.
Невестинският тип забраждане сокаи се корени дълбоко в миналото, като има различни версии за възникването и налагането му в дамското българско облекло, коментира Светослав Петров. Една от версиите е разселването на българите в непристъпния Балкан, османското влияние също не се отрича. Проучванията на терен на Светослав Петров са започнали през 2012 година,като всички данни сочат,че сокаят е тип забраждане на етногрупата на баканджиите, населявали северните части на Предбалкана и Стара планина. Традицията започва да се губи в края на XIX и началото на XX век, което за етнолога е било голямо предизвикателство.
Авторът на изследването направи демонстрация на трите вида невестинско забраждане тип сокаи – търновски, габровски, ловешки. Три девойки участваха в демонстрацията, и тяхната хубост разкри в пълна степен оригиналността и красотата на сокаи. Светослав Петров допълни демонстрацията с много информация за тъканите, накитите, материалите за всеки от трите типа забраждане, като показа не само етнографски, но и чисто дизайнерски познания по оформянето и комбинирането на елементите на сокаи.
Първо бе представен търновският тип сокаи, като подробностите за носията към него сочат, че предпочитаният текстил е кадифе, басма, коприна, ползват се ширити, част от носията са престилки. Интересен елемент, допълващ търновския тип сокаи, са ботушите, носени от жените. В основата на конструкцията на килифаревския сокай е червена кърпа, каза етнологът при демонстрацията. На главата се поставя и метален елемент, подобен на корона, оформя се подбрадник. Накитите при търновския сокаи включват три-четири скачени обеци, както и сребърни синджири, които понякога са били замествани с мъниста. Интересно е укрепването на елементите на забраждането – това става с месал с извезана сокаена шевица. Тези шевици са били изработватни собственоръчно от невестите, сочат данните. Накрая се поставят нанизани монети.
Габровският сокаи включва вертикална дъска за укрепване на забраждането, също повиване с месал. Любопитни данни сочат, че жените не са можели сами да укрепват забраждането, поради което това е ставало с чужда помощ, след което се е налагало понякога да спят забрадени, и заради това понякога са били обект на шеги и закачки, че в главата им се е образувала дупка. Така, покрай наличието на укрепваща дъска в габровския сокаи, се е родила и крилатата фраза „дъската му хлопа”, и до днес употребявана в ежедневието. Жена със сокаи от Габрово е изобразена на картина на известния художник Мърквичка, към която е имало горям интерес в чужбина.
Представен бе и ловешкият тип сокаи, при който се използват всякакъв вид украшения.
Като цяло невестинското забраждане е разкривало по деликатен и ненатрапчив начин колко е заможно семейството, така че сокаи, освен красота, е носел и известна информация за невестата.
След демонстрацията последва свободен разговор на етнолога Светослав Петров с присъстващите разградчани, като той отговори на всички въпроси. Петров е безспорно достоен последовател на изследователското дело на Евгения Лепавцова, не само с изследванията си, но и с дейността си по популяризацията на сокаи в редица градове в страната, а с това и на българското културно наследство като цяло, показа срещата с него.
Директорът на РИМ Таня Тодорова изрази благодарности към Светослав Петров за незабравимото преживяване.
В разговор с журналисти той не изключи възможността сокаи да бъде представен в чужбина, при наличие на благоприятни обстоятелства. Несъмнено там оригиналните и ефектни елементи биха предизвикали интерес сред водещи дизайнери на висша дамска мода и евентуално биха могли да бъдат станат част от съвременни облекла, например съчетаването на ботуши със синджири и обеци. Така сокаи би получил възможност за нов живот и популярност извън страната. В подкрепа на това е и фактът, че към картините на Мърквичка е имало интерес в чужбина. Сокаи, със своята красота и неповторимост, заслужава да се възроди и продължи традицията в нови съвременни форми, коментираха присъстващи разградчани.
Демонстрацията на сокаи бе едно изключително приятно и вдъхновяващо изживяване за разградчани в Етнографския музей, и бе съхранено в снимки заедно с етнолога Светослав Петров.
